Много хора пишат с неясни цели за бъдещето на текстовете си. При някои е само терапия, а при други е неочакван изблик на емоция/талант. Е, аз мога да кажа, че от години знам какво искам да се случи с моите творби, просто изчаквах да дойде правилното време.
Важно е да започна темата именно с това, че да бъда писател, е мечта. Дългогодишна мечта с план. Тоест никога не съм се лутала в мисли по отношение на писането. Ако искате, смейте се, но признавам, че чаках единствено да добия някаква зрялост, да натрупам опит и едва тогава смело да превърна страстта си в професия.
Не бях планирала единсвено това, че в мен ще се роди силно желание да се занимавам и с издаване, не просто с писане на книги. Смятах да работя с издателство, когато нямах увереността да тръгна по по-смел път. Но преди две години окончателно се влюбих в идеята да бъда автор на пълно работно време. А това можеше да се случи само по един начин.
В онзи момент изобщо забравих, че издателствата съществуват, и смело се гмурнах в процеса сама.
Тук е и мястото да поясня, че не съм изпращала “Ела” на издателство и не съм опитвала по този начин. Може някой ден да пробвам с друг ръкопис, затова не бих се ангажирала с мнение дали процесът е тромав, дали има, или няма смисъл и дали изобщо това е добър метод в България. Има много спорове по темата, но нямам право да се включвам в тях.
Тук съм, за да говоря защо избрах самоиздаването и през какво преминах, за да превърна „Ела“ реалност.
Като основна причина ще отбележа една – контрола върху творчеството ми и финансова независимост.
Като казвам контрол, нямам предвид факта, че ОКР-то ми не би изтърпяло друг да дава идеи за историята, корицата и т.н., а по-скоро, че творчеството има нужда от идентичност. За да изградя такава около книгите си, сметнах, че трябва да го направя сама. Да са свързани с мен като автор и да имат отличителен белег, както и самостоятелен път, който да следват.
В издателствата много често се работи на конвейер и се следват различни „трендове“, а аз не съм почитател на съвременните течения. Душата ми обича класиката, харесвам обикновените и семпли неща. Просто не си представям да се водя по интересите на света, поне не и засега.
Единственото ми желание е да подкрепя с цялото си сърце начина, по който аз разбирам тази история, и тя да достигне до читателите като отражение на всичко, което съм искала да кажа, а не на онова, което е трябвало да кажа.
Като контрапункт на изложеното дотук ще изтъкна нещо много положително при издателствата, а именно рекламата, представянията в различни градове и държави и изобщо шумът, който само те могат да създадат. Но нека не забравяме, че живеем в ерата на социалните мрежи и с малко опит в тази сфера можем да се справим и сами с маркетинга.
Аз съм човек, завършил първо журналистика и работил именно в книжните среди, а след това дипломирал се като маркетолог, и сметнах, че нищо не ми е толкова далечно, че да не мога да се справя. И ето ме тук – създала издателство, което, макар и малко днес, някой ден може да се превърне в много повече. Не само за мен, но и за други автори.
Ако се чудите кой метод да изберете и трябва да отбележите точка в графата по този критерий, просто се запитайте дали искате да запазите своята уникална идентичност (без да твърдя, че в издателствата не е така, просто там важат и други правила), или бихте предпочели да вървите с малко помощ в процеса на издаването, а и на неизбежната маркетингова страна на нещата след това, но не винаги по ваше усмотрение.
Другото нещо, което наклони везните на решението ми към самоиздаването, беше детайлът.
Много ми е важен той, какво да ви кажа.
Сега, когато вървя към печат с „Ела“, вече разбирам с колко много дребни неща се занимавах, за да изпипам всичко. Колко много време ми отне. Колко пъти прочетох цялата история. Колко пъти я прочете редакторът. Колко промени по сюжета изговорихме. Колко пъти мина през очите и на коректор. Колко време уговаряхме и правихме корица. И още, и още.
Напоследък в издателствата се забелязва тенденция към допускане на много грешки, било то технически или по преводи. Не обвинявам абсолютно никого, но отново мога да спомена думата конвейер. Защо? Ами, защото работата със срокове изисква жертви. И понякога те са от този вид.
„Ела“ не е перфектен роман, вероятно никога няма и да бъде. Но имах цели две години, които си бях дала, и съм изключително благодарна. Защото, ако разполагах само с шест месеца например, нещата нямаше да са такива, каквито са.
Какво искам да кажа с това? Когато се самоиздавате, вие сте отговорни за процеса – от планирането до изпълнението му. Имате възможност да наблегнете на качеството вместо на количеството, защото времето е на ваша страна. А, ако има проблем, може да се сърдите само на себе си.
Ако трябва да отбележа и още една точка, тя ще бъде корицата.
Ако трябва да отбележа и още една точка, тя ще бъде корицата.Не съди за книгата по корицата. Дали?
Като метафора за човешките взаимоотношения – ДА, ДА, ДА, но що се отнася до книгата, наредена до стотици други в книжарницата, категорично не. Хубавата корица е важна. Много важна. Тя е нещото, което е накарало читателя да хване книгата ви. След това идва ред на анотацията. Ако сте вложили цялата си душа в обложката на историята ви, читателят ще бъде много по-свързан и запленен от нея.
Самоиздаването ми даде шанс да се доверя на един невероятен талант в лицето на художничката Анелия Калева. Тя нарисува Ела. Тя пресъздаде сърцето на романа – Африка. Гледайки корицата, не мога да бъда по-горда и по-доволна от „дрехата“ на романа си. И това ме прави щастлива. Много хора биха го сметнали за глупаво, но във време на конкуренция е просто необходимо.
След като обясних защо се спрях на самоиздаването, нека кажа малко повече и за самия процес. Надявам се да бъда полезна на тези, които биха искали да тръгнат по този иначе непознат път.
Още през януари 2023 година, когато започнах ръкописа, се свързах с редактор. Вече бях взела решение за самоиздаване, затова директно започнах и редакция на книгата. Вече две години с моята редакторка Петя В. Димитрова работим „на парче“ и изпращам на части написаното.
Тук ще си позволя един съвет към бъдещите автори – напишете си спокойно ръкописа и чак тогава изпратете на редактора. Трудно е да се работи по моя начин, защото се губи нишката. Не и невъзможно, разбира се. Петя, ако четеш, спри до тук. Аз бих могла да дам и положителен отзив за работата „на парче“. Да имаш две-три редактирани части зад гърба си, всъщност е голям стимул да приемеш задачата си на сериозно и да не се отказваш. Ако пишеш само за себе си, по средата може да те залее вълна на демотивация и процесът да прекъсне преждевременно.
На който и начин да се спрете – на части или цял ръкопис, не се отказвайте. Правилно е да се минат две редакции и едва тогава текстът да премине към следващата стъпка – коректор.
Много често хората бъркат двете понятия и тук е моментът да поясня, че редакторът ви дава художествени насоки и „изчиства“ текста ви от повторения и смислови грешки, а коректорът поправя изцяло граматически пропуски – запетаи, тирета, точки, кавички и т.н. Романът преминава и през две коректури. Една непосредствено след редакция и една след страниране, за да може да се погледне поне още един път и за да се види дали всичко е наред преди печат.
В заключение бих могла да кажа, че цялата си младост изкарах в медиите и издателският бизнес не ми е до болка познат, но не ми е и чужд. Наистина ми доставя радост да завързвам контакти с колегите, с които работя, както и да следя изкъсо процеса по издаването на своя (а може би не само) роман. Ако и вие го усещате по този начин, доверете се на интуицията си. И никога не забравяйте, че няма друг етикет за качество освен мнението на читателя. А най-важно е зад вас да стои армия от професионалисти. В противен случай рискувате много.
Не – рискувате всичко!
С обич.